Дани Геровска
Островът на самотата – едва ли ще е пресилено да го нарека така, защото това е основното чувство, което още витае наоколо. Тишина. И безвремие. В съзнанието ми се врязоха две думи от цялата екскурзоводската беседа – „нещастна фамилия”...
Дали наистина е била такава историята на цар Самуил?!? Любимото му място мълчи! Пази предано истината в недрата на миналото, а вятърът напомня, че времето не е спряло.
Малкото Преспанско езеро в Гърция. Малко, но толкова красиво, че още и още съседите не могат да си го поделят. Дори и днес всеки е взел по парче и през него минават линиите на три граници – тези на Гърция, Македония и Албания. А вятърът е общ, панорамната гледка – също. Точно както е обща и историята ни – смесица от силата, емоциите и амбициите на всички нас. Остров Свети Ахил продължава да ни дава нагледен урок кой е крайният победител след толкова борби, ежби и страсти – единствено природата. А това, което днес може да помири историята, очевидно е туризмът. Защото така се доближаваме един към друг – всеки със своята национална истина, край руините на отминала епоха.
Мястото е било свято - 11 църкви, дворец и 11 къщи – сочи някогашното съотношение на постройките върху това парче земя. И сега е свято - освен че е почти празно, стои и някак отдалечено от всичко и всички.
Защитена и изолирана от останалия свят, Самуиловата резиденция по някакъв начин показва драмата на времето, когато тук все още е кипял живот - в заника на Първото българско царство. Каква ирония - насред труднодостъпните планини около Охрид и Преспа Самуил искал да запази последните педи българска земя от византийските ламтежи. Но останал завинаги там! От есента на 1014 г., когато умира щом вижда хилядите си ослепени войници...
Десет века по-късно, в средата на ХХ в., при археологически разкопки откриват скелета на владетеля Самуил, на неговия син цар Гаврил Радомир и останките на още 300 души, погребани около базиликата. Местните жители вярват, че това са телата на част от ослепените самуилови войници, погребани редом с владетеля си и останали тук като вечни стражи, за да закрилят техните души острова...
Днес до острова се стига по „поклоннически път” (понтонен мост дълъг близо километър), който „настройва” за срещата с миналото. Може би не е случайно, че докато вървяхме по него, зад себе си чух шумен семеен спор... явно мястото пречиства и провокира да излязат наяве и бъдат изказани всички претенции, недоразумения и различия, за да бъдат осъзнати и омиротворени.
Свято е мястото, безспорно!
