Това беше един от най-хубавите дни по Камино. Слънцето грееше, а пейзажът около пътя беше много красив. Вървяхме спокойно и зяпахме наоколо, попивайки красивите гледки. В Хостал де Орбио имаше дълъг каменен мост, който много ни хареса. В края му от едната страна започваше поляна, а на нея бяха дървени установки за рицарски турнири. В града имаше отворен магазин и решихме да напазаруваме неща за обяд, които изядохме на една пейка. За десерт си купихме от местния шоколад. Той се оказа доста захарен, май без мляко и като цяло не особено вкусен. Поне беше местен.
В интернет е пълно със снимки на забележителности от целия свят. Много от тях минават през погледа ни, без да им обърнем особено внимание. Някои обаче се запечатват в съзнанието и дори, без да знаем никаква информация, дълго време помним впечатляващата снимка. Точно такова врязващо се в спомените място е Планината на дъгата в Перу или Виникунка, както е нейното име на кечуа – езика на инките.
Дъжд, дъжд и пак дъжд. Е, такъв дъжд не ни бе валял. Мога да го опиша като постоянен, силен и идващ винаги косо. Бързо се просмука през дрехите и кожата ни. Вятърът също се включваше. В един момент мислехме дори да скъсим предвиденото за деня разстояние, но издържахме. Две бяха нещата, които ни крепяха и помагаха – асфалтът и наблюдателницата за птици, която видяхме по пътя. Тя беше единственото сухо място и там успяхме малко да отдъхнем. Използвахме я също да похапнем, а ситият корем винаги вдига поне малко настроението в мрачни дни. Покрусена от безмилостния и безкомпромисен дъжд, постоянно мечтаех са сухи дрехи и сухо легло.
Отново дъжд, но както обикновено в сутрешните часове. След като беше спряло да вали седнахме да поизсъхнем в едно кафене. А и да спираме в някой местен бар или кафене ни стана традиция. Там срещнахме нашия израелски приятел, когото бяхме засичали няколко пъти по време на пътя. Той се присъедини към нас и повървяхме доста време заедно.
В района на връх Ботев възможностите за подслон и топла завивка не са много. Може би тъкмо заради това хижарят не си дава много зор и нито е любезен, нито - гостоприемен. Планината е сурова, хората там – също. Все пак след няколкочасов преход на човек му се приисква да пристигне в място, където го посрещат топло и приветливо. Е, това няма да ви се случи, така че настройте се подходящо или изберете друго място за подслон. Както казах вариантите не са никак много, затова е доста вероятно да се озовете тъкмо в едноименния заслон.
Ден XI До Агес. Планът ни беше да спим по-нататък по пътя, но Агес - селището, където попаднахме, много ни хареса и решихме да останем. Освен това имаше сушилня, което също си е основателна причина да нощуваме там и да използваме да изперем всички потни и прашни дрехи.