Невяна Троянска
Френски чар и южен темперамент, африканска екзотика и европейски дух, древни руини и съвременни магистрали, пустиня с водопади и интернет... Когато тръгвах към Тунис, предвкусвах, че ме очакват приключения. Изобщо не бях и подозирала обаче, че думата „приключение“ ще се окаже твърде бледо определение за всичко, което може да поднесе на пътешественика най-малката държава в Магреб. Фактът, че Перлата на Африка само преди месец бе станала жертва на кървав атентат, отнел живота на 22-ма души, повечето от които – туристи, не ме притесняваше особено. Уви, в 21 век няма кътче на планетата със застраховка срещу тероризма, пък и нали казват, че бомба два пъти не пада на едно и също място. По-скоро ме глождеше любопитството – исках да видя как продължава животът в „най-толерантната, най-разкрепостената и най-изисканата държава на Северна Африка”, както преди време бе нарекъл Тунис нобеловият лауреат за мир Кофи Анан.
Самолетът ни кацна на летище Тунис малко след полунощ. Докато пътувахме към хотела, ме съпътстваше ароматът на море, усещането за ваканция и, странно, за много слънце. Столицата спеше, но уличните лампи осветяваха ярко асфалта, притихналите кафенета, минаретата на джамиите, екзотичните орнаменти на стара архитектура, съвременните силуети на банки и офиси.
На сутринта булевард „Хабиб Бургиба“ блесна с цялото си великолепие – от копието на Триумфалната арка в началото на авеню „Париж“ до туниския Биг Бен – 25-метровата кула на градския часовник и фонтаните около нея, огряни от слънцето, което усещах дори по време на нощния преход. Сякаш бях попаднала в Париж от шансоните на Жо Дасен – с потъналия в зеленина булевард, с грижливо оформените корони на дърветата, с китните заведения, в които можеш да се насладиш на първото за деня кафе направо на улицата.
Дори автомобилите, който се нижеха пред очите ми в плътна колона, ме връщаха години назад с изобилието от ретро модели, имали своя звезден миг през 80-те и 90-те години на миналия век. Наред с гърлените звуци на арабската реч, в ушите ми отекваха езиците на Европа, които можеш да чуеш във всеки популярен курорт на Стария континент през лятото. И изведнъж разбрах защо стотици хиляди туристи всяка година избират Тунис като дестинация за ваканцията си.
Златните плажове, които се простират край брега на Средиземно море по протежение на 1200 километра, 850-те хотела с всички съвременни екстри за летовника, нивото на обслужване (от 12-те милиона жители на страната над 1500 тунизийци са заети пряко в туризма и всеки от тях възприема чужденеца не като потенциална касичка, а като скъп личен гост) са само едната страна на медала. Усещането, че не си напуснал пределите на Европа, а в същото време само за няколко дни можеш да се впуснеш в пътешествие през историята на няколко цивилизации и сред дива екзотика, каквато няма да срещнеш на разстояние по-малко от 3 часа път със самолет, са истинското разковниче за Магията Тунис.
Чудно ли е тогава защо датата 18 март 2015 г. за тунизийците е нещо повече от човешка трагедия. Изстрелите от атентата в музея Бардо продължават да отекват, поразявайки пряко икономиката на тази прекрасна дружелюбна страна. Над 100 круизни кораба, които до миналата година са акостирали в пристанищата на Тунис от март до края на октомври, са изключили от маршрутите си морските курорти на африканската държава. Заради страх от нови терористични атаки туристи отменят резервации. Обезценяването на руската рубла спрямо долара, макар и стабилизирано напоследък, също „налива масло в огъня“, свивайки броя на летовниците от руския пазар. Прогнозите за сезона са повече от песимистични - властите в страната очакват загуби от поне 700 млн. долара в сферата на туризма. Браншовиците вече усещат кризата на гърба си - групите в хотелите са по-малко, ресторантите са по-празни, музеите, които минали години по това време са гъмжали от хора, сега се радват на всеки посетител.
Просто няма как да не започнем пътешествието си в Тунис точно от Бардо.
На 18 април – точно един месец след кървавия атентат, паркингът на музея е полупразен. Посреща ни въоръжена охрана, която прецизно проверява автомобила ни. Паметната плоча край входа, на която са изписани имената на загиналите, е отрупана с цветя. (За сведение, мемориалът в памет на седемте жертви от терористичния акт на летище Сарафово бе открит година, след като атентаторът камикадзе взриви автобуса с туристи, а разследването продължава да се точи.)
Ако не знаеш причината, пустите зали на Бейския дворец, приютяващи най-голямата на континента и най-красивата в света колекция от старинни мозайки, могат само да те радват. Защото можеш да се потопиш в цялото великолепие на хилядолетното изкуство, давайки воля на сетивата си да се реят сред епохите и цивилизациите, оставили в Тунис културния отпечатък на владетелите – финикийци, римляни, вандали, византийци, араби, испанци, турци, французи...
Уникални мозайки с искрящи цветове, неизбледнели през вековете, великолепни статуи и барелефи, изящни тавани, напомнящи дворците на Алхамбра или султанските сараи на Османската империя, древни християнски и еврейски артефакти, разгърнати на площ от 9000 кв. метра – цялото това богатство, трупано в продължение на 3000 години от историята на Тунис, може да те остави без дъх.
Дишането ти обаче зачестява, а сърцето ти се качва в гърлото, когато очите ти подминават изяществото на статуята на Аполон, за да се втренчат в дупките от куршуми на стената до нея. И когато се озовеш край витрините в малка заличка, обезобразени от стрелбата на 18 март. Дебелото стъкло е успяло да опази от поражения вековните трофеи за конете - победители в надбягванията, но не и да спаси от атентаторите живота на посетителите на музея Бардо във фаталния ден. Следите от кървавата касапница няма да бъдат заличени и занапред, уверяват екскурзоводите – защото тунизийците няма как да забравят ужаса на 18 март и защото този ужас не бива да се повтаря никъде по света...
Сянката на атентата се усеща и по улиците на тунизийската столица. Край сградите на парламента, министерствата и другите обществени учреждения се вият огради от бодлива тел – съвсем като тази, с която България се опитва да опази границата си от бежанците. Край входовете караулят полицаи с автомати.
В същото време животът по улиците кипи сякаш с още по-голяма сила. Въоръжената охрана не притеснява минувачите – нито местните жители, нито туристите. Независимо от екипировката си, младите момчета на пост са усмихнати, любезни и дружелюбни. Респектът към хората на реда обаче е впечатляващ и няма нищо общо с отношението към полицаите у нас. Един пример - докато се разхождахме по тъмна доба край хотела си в Тунис, попаднахме на бой между две групички млади хора и, естествено, извадихме телефоните си, за да снимаме „екшъна“. Боят веднага секна, а един от участниците в него побърза да ни увери, че „Вече всичко е наред“ и няма смисъл да звъним на полицията...
Патрулите по междуградските шосета също са въоръжени, а когато спрат автомобил за проверка, водачът заковава на мига, смирено подава документите си и търпеливо изчаква да премине проверката, преди да продължи по пътя си. Явно, на никого не може и да му хрумне да вдигне скандал за това, че е бил спрян. Може би защото няма шанс да чуе от въоръжените си събеседници култовата фраза: „И кво шъ прайм ся-я-а-а?“
Пътищата в Тунис, оказа се, също по нищо не напомнят на пътните „артерии“ в България. И магистралите, които са с обща дължина 400 км, и първокласните шосета, и второкласните отсечки там са с идеален асфалт - без дупки и почти без кръпки. Дори в пустинята! Макар че и в Тунис за поддръжката им се грижат частни фирми, избирани с конкурс. По всичко изглежда обаче, че от тунизийските конкурси за пътна инфраструктура, до българския „челен опит“ в обществените поръчки разликата е от земята до небето. Определено не в наша полза...
Вижте още:
Магията Тунис II: Руини, златни плажове и петзвезден комфорт
Магията Тунис III: Африканската база на Холивуд
