снимки: Брат-BG
Наташа Атанасова
Ден XV до Карион де лос Кондес
Отново дъжд, но както обикновено в сутрешните часове. След като беше спряло да вали, седнахме да поизсъхнем в едно кафене. А и да спираме в някой местен бар или кафене ни стана традиция. Там срещнахме нашия израелски приятел, когото бяхме засичали няколко пъти по време на пътя. Той се присъедини към нас и повървяхме доста време заедно.
Внимавай кой обвиняваш и пред кой го правиш
Нашият приятел ни разказа за Куба и възможностите да ядем за 10 цента там (нещо, което за жалост отдавна не е вярно, може да видите митовете за Куба, които все още битуват из интернет). Сподели ни също криминална история, която се случила предния ден в неговата кошара (алберге). Там освен евреина имало трима корейци, които по-рано през деня били обрани. Някой взел всичките им пари и те нямали нито стотинка. Корейците били видели някакъв съмнителен тип първо в кафене по пътя, а после около багажа им и се обадили в полицията. Полицаите веднага дошли и започнали да разпитват подозрителния мъж и да пребъркват нещата му. Оказала се, че у него няма нищо от вещите и ценностите на корейците. Въпреки това нашият израелски приятел беше убеден, че въпросният мъж е виновен. Според него той имал лош поглед и нямало съмнение в неговата вина.
След това си говорихме за Камино и ние, разбира се, споменахме нашия най-близък и весел приятел от пътя – Бертран. За нас неговата еуфорична любов към всичко, свързано с пилигримския път, беше вдъхновяваща. Само няколко минути след като започнахме да говорим за него и той се появи. Ние весело го посрещнахме, но той не беше в добро настроение. С ядосан и обиден вид започна да ни разказва какво неприятно нещо му се е случило предния ден. А именно, че дошли полицаи, които преровили нещата му, защото трима корейци твърдели, че той ги е ограбил.
Аз избухнах в смях. Осъзнавам, че това не беше никак уместна реакция, но не можех да повярвам как само за един час чух двете противоположни версии на една и съща история и то от хора, които не се познават, но са въвлечени по някакъв начин. Оказа се, че съмнителният тип, за който до преди малко слушахме от устата на израелеца, е бил тъкмо нашият френски приятел Бертран. На него хич не му беше смешно. Обясних неистовия си кикот с нелепостта на ситуацията. Той обаче беше много разстроен и не можеше да се успокои.
Аз бях доста развеселена, но и шокирана от развоя на събитията, нямам представа какво си е помислил евреинът, разбирайки как досега ни е говорил за нашия най-добър приятел и то обвинявайки го в престъпление.
Изводите, които си направихме са: 1. Светът наистина е ужасно малък 2. Никога не говори лошо за някой пред друг човек, особено почти непознат
По-късно през деня пристигнахме в Карион де лос Кондес. Кошарата, в която се настанихме изглеждаше с атмосфера, освен това ни посрещна една много мила сестра. Въпреки това обаче там беше много шумно, не успяхме да си починем добре, а и аз се събудих с доста силен удар в главата, защото горното легло беше много ниско над долното и при събуждането си не съобразих опасната близост.
Този ден беше доминго (неделя) – нашият кошмар. Ние пак нямахме достатъчно запаси от храна. Носихме все пак една консерва с риба тон, но не искахме да я ядем с чипс както миналия доминго. За щастие от бар по пътя успяхме да си купим два хляба. Така обядвахме риба и хляб, което си е далеч по-добре от консерва риба с чипс. За вечеря съвсем неочаквано също успяхме да си набавим нормална храна. Като по чудо едно магазинче за чипс и бонбони работеше. Наред с всякакви сладкиши и пакетирани чипсове продаваха и салам. Не беше кой знае какво, но за доминго е перфектно.
Като се прибрахме в кошарата, три сестри, които не бяхме виждали, бяха събрали хората и всеки трябваше да разкаже нещо за себе си. След като се поопознахме започнахме да пеем песни. Беше забавно. Имаше хитове като „Guantanamera” и “Amazing grace”.
Ден XVI до Сахагун 39 км
Дъжд, вятър, пак дъжд, но накрая слънце. Такъв беше този ден. Направихме нашия рекорд по километри до този момент – 39 км. Използвахме, че теренът е равен и подходящ за вървене. Искахме да натрупаме преднина и като навлезем в по-планинската част да можем повече да си почиваме. Освен това до Леон селцата са или на твърде голямо разстояние едно от друго, или на твърде малко.
Все пак въпреки че беше равно, дъждът много пречеше и затрудняваше ходенето. Няколко километра преди края ми стана доста тежко. Освен от умората, мисля че ми стана лошо и заради огромния бокадиос (нещо като сандвич, но в хлебче тип франзела), който изядох. Преяждането и въобще тежката храна са доста неподходящи на Камино.
Селището, в което се озовахме се наричаше Сахагун. На пръв поглед изглеждаше доста западнало, но май не беше точно така. Имаше например български магазин и ние се възползвахме като си купихме бисквити „Детска закуска“. По-късно се сетихме, че е можело да си вземем шпек или луканка, но вече беше късно.
Кошарата, в която спахме, беше нещо като музей. Касата, на която плащахме, беше и информация за музея. Въпреки че имаше много хора, не беше шумно и успяхме да си починем. За вечеря си направихме класическо камино ястие – макарони с доматен сос, гъби и пармезан.
Следващите дни ни предстоеше много, много дъжд, но за това ще прочетете в 6-та част от пътеписа…
Първата част на пътеписа може да прочетете тук.
Втората част на пътеписа може да прочетете тук.
Третата част на пътеписа може да прочетете тук.
Чествъртата част на пътеписа може да прочетете тук.
