снимки: Брат-BG
Наташа Атанасова
Ден XVII до Релиегос
Дъжд, дъжд и пак дъжд. Е, такъв дъжд не ни бе валял. Мога да го опиша като постоянен, силен и идващ винаги косо. Бързо се просмука през дрехите и кожата ни. Вятърът също се включваше. В един момент мислехме дори да скъсим предвиденото за деня разстояние, но издържахме. Две бяха нещата, които ни крепяха и помагаха – асфалтът и наблюдателницата за птици, която видяхме по пътя. Тя беше единственото сухо място и там успяхме малко да отдъхнем. Използвахме я също да похапнем, а ситият корем винаги вдига поне малко настроението в мрачни дни. Покрусена от безмилостния и безкомпромисен дъжд, постоянно мечтаех са сухи дрехи и сухо легло.
Към 3 часа следобед пристигнахме в Релиегос. След кратко лутане намерихме общинската кошара (алберге) и се настанихме там. Беше много спокойно и тихо.
Ден XVIII до Леон
Излязохме сутринта и не валеше, нямаше и вятър, Това беше прекрасна изненада. която направи деня ни много по-хубав.
Към 10.30 седнахме в местен бар по пътя и ядохме тортия. Беше топла и вкусна, което е всичко необходимо за едно парче от картофения специалитет.
Километрите, които трябваше да извървим през този ден, бяха малко – 15. Непредвидена пречка обаче ги увеличи, а с тях и нашата умора. След като пристигнахме в Леон търсихме, търсихме кошарата, но не можехме да я открием. Питахме различни хора, никой не знаеше. Стана така, че почти излязохме от града. Тогава трябваше да вземем тежко решение – дали да се върнем (нещо, което според нашите лични правила за Камино, не е добре) или да продължим до следващото селище. Все пак решихме да се върнем и да продължим с търсенето. Лутането из Леон изтощи и без това малкото ми сили. Най-сетне успяхме да намерим кошарата, но там ни чакаше нова неприятна изненада. Оказа се, че мъжете и жените трябва да спят разделени. Така аз трябваше да спя сама, а проблемите с крака ми тъкмо започваха и определено имах нужда от приятелска подкрепа.
Малко след като се настанихме и поспах, левият ми глезен доста се поду. Бях свикнала коленете да ме болят, да са горещи или подути, но до този момент не ми се беше случвало единият ми глезен да е толкова голям. Това, разбира се, ме притесни, да не кажа изплаши. Лежах, непознавайки никой, в женското отделение и се надявах да ми мине.
Мисля че на Камино се (по)научих да разбирам по-добре границите на собственото си тяло. Въпреки това обаче постоянно ми се случваше да ги прекрачвам. Честото прекрачване на границите обикновено не остава безнаказано. След Камино краката ми, по-точно ставите, никога не се възстановиха напълно. При големи преходи или продължително слизане изпитвам болки и старите контузии се обаждат.
Ден XIX до Сан Мартин 23 км.
Първоначално планът беше да вървим максимум 18 км. Все пак исках да дам малко почивка на подутия глезен. За щастие докато вървях не изпитвах болка в глезена. Колената ми ме наболяваха, но малко. Бях сменила наколенката си от дясното на лявото коляно, защото сега то бе по-проблематично. Не че тя много помагаше, но все пак имаше известен ефект.
Вървяхме доста по-бавно от обикновено, за да не се претоварвам. По пътя видяхме масичка, отрупана с плодове, зеленчуци и бисквити. Тъкмо щяхме да продължим по пътя си и срещнахме дядото, който беше сложил храната. Връщаше се да донесе още. Той ни даде няколко плода в ръцете и ни пожела Буен Камино. Това беше първият път, когато някой местен ни даваше нещо, без да иска друго в замяна. Нямаше дори кутия за дарение на масичката. Старецът не искаше да печели, а само да дарява.
След няколко часа на бавно ходене, стигнахме селото, в което първоначално възнамерявахме да останем. Обмислихме ситуацията и започнахме да се колебаем. Първо и най-важно краката не ме боляха, второ, ако останехме, заради голямата разлика в разстоянията между селата на следващия ден щеше да се наложи да вървим поне 28 км., трето от доста време не бяхме намирали пералня и сушилня и бяхме доста мръсни. Така решихме, че ще останем в местната кошара, само при положение, че има пералня и сушилня. Такива нямаше и ние отново поехме на път.
Сан Мартин се оказа доста постничко селище, но пък кошарата имаше лавадора и секадора (пералня и сушилня), което в този момент беше важно. Отидохме до магазина и си взехме задължителната бутилка вино, както и пресен хляб. Кошарата имаше много хубава вътрешна градина и решихме да вечеряме там. Малко след залеза на слънцето обаче стана хладно. На един окачен термометър видях да пише 6 градуса, което си е студено, особено за септември месец.
Виното, евтино, но пивко вървеше добре, а скоро се появи и приятна компания. Към нас се присъединиха двама бразилци. Те бяха разговорливи и раздумката бързо започна. Говорихме си за Жоржи Амаду (нямаше как точно пред бразилци да не спомена един от любимите си бразилски автори), за Форест Гъмп, Дилма Русев и за какво ли още не.
Въпреки приятната градина, кошарата беше доста мизерна. Чаршафите не бяха прани, в банята ставаше наводнение след всяко къпане. Дрехите, които дадох за пране, ни най-малко не миришеха на някакъв препарат, подозирам, че са ги пуснали без такъв.
Това обаче бяха дреболии на фона на чудната вечер с нови приятели и хубаво вино.
Следва продължение…
Първа част на пътеписа може да прочетете ТУК.
Втора част на пътеписа може да прочетете ТУК.
Трета част на пътеписа може да прочетете ТУК.
Четвърта част на пътеписа може да прочетете ТУК.
Пета част на пътеписа може да прочетете ТУК.