Наталия Бояджиева, откъс от книгата "Светлина от Изтока"
Научих ценен урок за приятелството.
Беше само момиче, подобно на хиляди други. Но стана моя приятелка и сега е единствена на света.
Планирахме това пътуване от месеци, а мечтата да видя водните градове по река Яндзъ се роди преди две години, когато Уан Уей (Виви е западното ѝ име и аз ще го използвам за краткост) ми показа свои снимки от Уджън и Ситан. Красотата им ме плени завинаги и пожелах да ги видя наживо.
С Виви се запознахме в школата по танци. Един ден по време на репетиция, изнервена, че не разбирам какво ми говорят момичетата, извиках отчаяно: “Няма ли някой, който да говори английски?” Мълчание и неразбиране. От редиците се отдели красиво момиче в алена танцова носия, с тежка дълга коса и големи очи и тихо ми каза, така че да не чуят другите: “Аз говоря…” От този момент сме неразделни приятелки.
Една и съща зодия и кръвна група, сходни вкусове за храна – неща, които впечатлиха Виви отначало. Да се виждате за първи път, а да ви се струва, че се познавате вечно. Да имаме толкова много общи черти, интереси и представи, че се разбираме и без думи. Близост, разбиране и приемане. Сродни души – красиво и зареждащо. Сега вече знам – приятелството ни ще бъде същото, дори да не се видим с години.
Китайците са заобиколени от поредица концентрични кръгове. Основният е семейството, а следващият са приятелите. Нямат доверие на хора извън кръга. Ето защо се стараят да изграждат връзки. Приятелството е и част от семейния живот тук. Приятелят може да установи много добра връзка с твоето семейство и с радост да прекарва известно време с него. Полезен човек от приятелите на твоя приятел може да помогне в грижата за твоите родители и деца.Приятелството си е приятелство навсякъде по света. И все пак има известни разлики в понятието за духовна връзка тук и на Запад, по мои наблюдения. Въпреки че много се пазя от обобщения, сега няма как да ги избегна съвсем.
И така, разбирането за време е изключително флуидно в Китай. Нещата се случват, когато е предназначено да се случат – не по-рано или по-късно. За приятелството също няма понятие за време – в смисъл, че е нещо дълговечно. В китайската култура то е едно от най-важните неща – както е Бог в християнската култура.
По-сложно е, отколкото можем да си го представим. Помощта и информацията са основните фактори за успеха в едно ориенталско общество, докато на Запад това са личните усилия, амбиции и реализация на всеки. Затова в западните общества ключът на приятелството е да се уважават независимостта и достойнството на отделните личности, техния свободен избор, а в ориенталската духовна връзка се набляга на искреността, споделянето и взаимността.
Един човек в Китай, който не разполага с приятел, не може да постигне нищо. Дори работа не може да си намери. Виви работи в компания с две хиляди души. По нейни думи нито един от тях не е назначен след конкурс или интервю, всички са представени от някого, от близък. Тук приятелят не е просто придружител или спътник, с когото споделяте едни интереси, а е този, който достига ръката ти и докосва сърцето ти.
Ако китаец ви нарече приятел, това означава, че сте специален човек за него, това е дълбока емоция в сърцето. Народната мъдрост казва: “Приятелите са като звездите – не винаги ги виждате, но знаете, че винаги са там”. И още една китайска пословица: “Приятелят е като тяло, съпругата е като дреха – сменяш си дрехата, когато пожелаеш, но не можеш да си отрежеш тялото”.
Най-сетне радостта от дълбоката духовна връзка за цял живот може да бъде най-прекрасното нещо сега, когато политиката за едно дете е намалила семейството толкова много.
След тази пространна съпоставка (твърде обща, но в същността си вярна) между двете култури се връщам на нашите планове за екскурзията с Виви.Тя вече е посетила тези места веднъж, освен това събира пари за пътуване до Тибет – стара нейна мечта. Но въпреки всичко с радост се съгласи да сподели с мен вълненията от срещата ми с водните градове.
През това време от Уелс пристига Вероника – също чудесен човек – интелигентен и добър. Със сигурност не е остаряла истински, защото младежката спонтанност във възприятията на света не я е напуснала. За втора година работи по три месеца като доброволка в местния колеж за учители. Преподава английски без заплащане – единственото, което иска, е да види, да научи повече за тази част от света. Реших да я поканя да дойде с нас до река Яндзъ. Питах Виви дали е съгласна – няма проблем.
И ето – една петъчна вечер, на 18 май, потегляме трите с такси за Янтай. От там тръгва автобусът за Юга. Ще се спи в него и след 13 часа сме в Уджън – повече от 1300 километра път. Ние с Вероника сме единствените европейки. Виви е издействала предните места, настаняваме се зад шофьорите и екскурзовода. В групата има и три малки деца, гласчетата им не се чуха до края на пътуването – понесоха геройски несгодите на автобусния сън. Не съм виждала толкова тихи и дисциплинирани деца като китайските, когато са извън дома. Пуснаха някакъв филм, народът се загледа и умълча. Два – три пъти през нощта автобусът спира на специални места за почивка край магистралата, за да се разтъпчем.
Развиделява се, очаквам изгрева, но нещо пак е мрачно. Вали – тихо и упоително, през цялото време. Понякога поспира, колкото да си поеме дъх и пак продължава…
Това е пролетният дъжд – април – май, след него идва сливовият – юни и юли. Накрая е есенният – до октомври – и дъждовният сезон е приключил. Климатът е субтропичен, както и в по-голямата част от страната. Дълго, горещо и влажно лято, кратки преходни сезони. В подножието на лятото сме, чувства се вече жежкият му дъх, но облаците и дъждът ни носят прохлада.
Слизаме от автобуса, въоръжени с чадъри, някои – и с дъждобрани – и се отправяме към чакалнята за входа на Стария град. Рано е, не са отворили. Правя снимки в облачната светлина и очакваме началото.
Повечето пътници са момичета и млади жени. Явно, по-обичат да пътуват от мъжете – помислих си, но истинската причина ми се изясни много по-късно…
Най-после пропускът отваря. Преминаваме с билетите, а контролната машинка изсвирва кратка мелодия за всеки проверен билет; свикнала съм й.
Заставаме на дървения пирс в очакване да ни вземе голямата лодка и да ни пренесе до другия бряг. От 1400 години Уджън (Wuzhen) не си е променил името и начина на живот. Небесата са го благословили. Човек е склонен да приеме, че безсмъртието е възможно – ако не човешкото, то поне на един град… И това е утеха…
Влизаме безмълвно в лодката – нещо средно между каик и покрит сал, задвижвана от двама мъже с помощта на дълги пръти. Бях виждала тези равномерни и монотонни движения на салджиите само по филмите – прътът се забива в дъното и лодката се оттласква напред.
Наричат го Жива вкаменелост на старата китайска цивилизация, “земя на благоденствието” и “дом на коприната”. Той е сред четирите най-известни селища по долното течение на Яндзъ и се намира в северната част на провинция Джъдзян, в триъгълника между Ханджоу, Суджоу и Шанхай. Градът е съществувал от 770 г.пр.н.е. под други имена, а по време на династия Тан (618 – 907) получава днешното си име.
Прочува се с жаждата на жителите му за образование и дава най-много императорски чиновници от целия район. Днес наброява 60 000 души, от които едва 12 000 са постоянни жители. През 1991 г. е обявен за културен паметник от национално значение и в него се реализират проекти за съхраняване и развитие на местните културни реликви.
Древна история и култура, живописна природа, добросърдечни хора и пъстри народни празници и обичаи, които се изпълняват и сега. Душата на ориенталския живот, Уджън е и посредник между Китай и света.
Лодката ни безшумно се плъзга по тъмната стъклена вода без нито една вълничка, само дъждовните капки правят трапчинки по гладката й кожа. Основният воден път Дон Джа, дълъг около 400 метра, протича между улици с къщи, строени по време на династията Цин (1644 – 1911 г.) и обитавани и до сега.
Водните пътища се кръстосват с улици с плочници и с алеи. Водата в каналите се допълва от Големия канал, който и сега се използва да снабдява сухия север с вода и стоки от юга.
Големият канал с дължина 1800 километра е най-дългият изкуствен воден път в света, далеч надминаващ следващите два – Суецкия (193 км) и Панамския (83 км).Тръгва от Ханджоу, провинция Джъдзян на юг – до Пекин на север - и свързва различни речни системи като допринася много за процъфтяването на китайската икономика през последните династии. И досега, вече повече от две хиляди години, някои части от канала се използват. Той е бил построен на части по различно време, които са били свързани окончателно при династията Суи (581 – 618 г.). Император Ян Дъ е разпоредил това мащабно строителство. Около половината от селяните строители (три милиона души) са починали от тежък труд и глад преди да бъде завършен, както впрочем хиляди са умрели от изтощение и болести при строежа на посочените по-горе два съвременни канала.
Смята се, че този строеж е бил твърде скъп и разточителен на работна ръка, което е и довело до падането на династия Суи.
В миналите времена е служел за транспорт на храни и стоки, подобрил е отбраната на страната и е съживил икономическото и културно общуване между севера и юга.
Подобно на Великата китайска стена, и Големият канал се посочва като една от най-величествените конструкции на древен Китай. По-късно, през 2014 година ЮНЕСКО го включи в своя Списък за световното културно наследство.
