Георги Александров
Северно от квартал "Река Девня", на пътя под вагонетките на содовия завод, се намира естествено и труднодостъпно възвишение, което е известно като "Малката сиврия". Топонимът е турски и обозначава сорт чушки, макар че тези природни форми изобщо не приличат на визирания зеленчук. Те по-скоро навяват аналогии за два скални сфинкса, които пазят великата Девненска низина.
В късната античност това привидно полегато възвишение е използвано от римляните с наблюдателна цел, или поне така считат археолозите. Предполага се, че в най-високата му част е била построена кула от дърво и кирпич, която е спомагала за наблюдение на пътя от Дуросторум (днешна Силистра) и Тропеум Траяни (римски град в днешна Румъния) към Марцианопол (днешния квартал "Река Девня").
По този път в древността са дошли повечето варварски нашествия, така че хипотезата за наблюдателна кула е напълно логична.
Поемаме с колата по черен път над циментовия завод, а над главите ни зловещо свистят вагонетките, които са пълни с камъни, като някои от тях са и леко килнати заради неправилно разпределение на товара. Продължаваме напред със свити сърца и не след дълго се озоваваме в участък, забулен от гъста мъгла. Край нас се издига западният склон на възвишението, който ще се окаже, че трябва да извървим на "четири крака".
Колкото повече се изкачваме, толкова по-екстремно става приключението. Релефът е все по-стръмен, скалната маса по склона е ронлива, а на моменти само здраво вкоренената растителност ни помага да се задържим и да не се катурнем надолу.
В един момент колегата Димитър Кунев изплюва "камъчето", че има страх от височини и че не му се мисли как ще слизаме. "Както ще се изкачим – с мерак и силна воля!", отговарям аз. След кратка почивка край едно дръвче, вкоренило се в стръмния склон, е време да "изпълзим" и по най-опасния и почти отвесен участък, който ще ни отведе до върха на величествените скали, охраняващи пътя за древния Марцианопол.
Мускулите на краката ми започват да потрепват от голямото натоварване, а на Митко му се късат новите обувки. Рискът да загубим равновесие и да се търколим по нанадолнището става все по-голям, ето защо няма как да снимам най-екстремните детайли. Слава Богу изкачваме безаварийно възвишението, където се изправяме на два крака.
Под нас е цялата Девненска низина, която имаме привилегията да наблюдаваме от птичи поглед – от около 100 метра височина.
Това извисяване в пространството по вертикала и необятният простор, който се разкрива пред взора ми в утрото на българската независимост, е много вдъхновяващо и зареждащо преживяване.
Пристъпвам към най-южната част на скалата, която е разцепена на две, а на повърхността ѝ има изкуствени вдлъбнатини, които оприличавам на улеи. "Явно дървени греди от основите на наблюдателната кула са били фиксирани на това място", подсказа ми по-късно днес археологът д-р Христо Кузов от Регионалния исторически музей във Варна.
Опитвам се да направя панорамни снимки на Девненската низина, но части от нея остават забулени в мъглата и степента на въздействие на кадрите ми не може да се сравнява с усещането, което изпитах от "главата" на скалния "сфинкс".
Ненадейно телефонът ми звъни. Журналистката Юлия Кунева, която остана да ни чака долу, с уплах в гласа ме известява, че няколко камъка от претоварена вагонетка на "Солвей соди" са паднали на сантиметри от колата, която съм спрял като идиот – в непосредствена близост до въжената линия. Време е да си ходим, въпреки че ми се искаше да остана поне още малко.
Слизането се оказва много по-бързо и лесно, тъй като от върха на "Малката сиврия" можеш да се ориентираш по-адекватно, отколкото от основата ѝ, и да си избереш сравнително безопасен маршрут. Следващия път, живот и здраве, ще знаем откъде точно да се изкачим.
