Невяна Троянска
Когато чуете едновременно думите „Испания“ и „туризъм“, за кой от градовете на Пиринеите ще се сетите най-напред? Барселона? Мадрид? Валенсия? Гранада? Севиля? Със сигурност Малага няма да попадне в Топ 5 на най-популярните испански дестинации – въпреки че до прекрасния град на „златния“ бряг на Средиземно море от България може да се стигне бързо и евтино.
Нискотарифната Wizz air има целогодишни директни полети до Малага от София и с малко повече дебнене, късмет и бърза реакция можете да се сдобиете с двупосочен билет дори за 100-150 лв. Жителите на Североизточна България имат и още една опция – полети от Букурещ (пътят дотам е по-кратък и по-комфортен, отколкото до другия край на страната).
От столицата на северната ни съседка, освен Wizz, лети и румънската нискотарифна компания Blue air. Цените на Blue обикновено са малко по-високи, но лоукостърът почти всеки месец пуска промоционални билети с 15% отстъпка, а и не натоварва с допълнителни такси куфарчетата на колелца. Така че, и там можете да ударите „бинго“ с цената – естествено, с повече дебнене, късмет и бърза реакция...
Когато нашата малка женска група реши да си организира кратко бягство до Малага, въпросът, който най-често ни задаваха, беше: „Че защо ще ходите там? Какво има да се види в Малага?“
Фактът, че половинмилионният град е столица на една от осемте провинции на Андалусия – най-магнетичната автономна област в Испания, че има 30-вековна история, през която са преминали финикийци, гърци и римляни, вестготи и маври, че е родно място на Пабло Пикасо и Антонио Бандерас, че там са регистрирани най-високите средни температури в кралството и над 300 слънчеви дни през годината, че плажовете му са широки и дълги над 15 километра, а планините наоколо, заради които през XIX век Малага имала славата на елитен зимен курорт, носят прохлада в жегата и разкриват приказни гледки и още по-приказни селца и градчета, автоматично изпраща тези въпроси в графата „Безсмислени“.
Допълнителни аргументи за любителите на руините и прочее артефакти в полза на пътешествието до Малага са историческите и културните забележителности на града: крепостите Алказаба и Гибралфаро; римският амфитеатър в подножието им; катедралата, строена над 250 години между XVI и XVIII век върху останките на още по-древна джамия, и наричана с умиление Ла Манкита (Едноръката) - заради единствената кула (втората останала само в архитектурните планове заради липса средства); театърът „Сервантес“, където Антонио Бандерас е стъпил на сцената за първи път; множеството църкви и музеи, сред които два на Пикасо.
За всички тях Гугъл и туристическите справочници предоставят предостатъчно информация, изобилстваща от дати и факти. Това, което липсва в културно-историко-географските писания обаче е духът на Малага, който може да бъде усетен само на място.
В историческия център на града в пълна хармония редом съжителстват древни руини, внушителни постройки, някои от които са съхранили непокътната импозантната си осанка от Средновековието до днес, модерни бутици на световни брандове, кокетни кафенета и магазинчета, луксозни ресторанти и непретенциозни наглед пъбове с убийствено вкусна храна, фонтани, старинни статуи и модерни инсталации, плюс много, ама много зеленина и цветни килими.
Но това, което поразява пришълеца от България, свикнал на гледките с преливащи кошчета за боклук и позацапани с мръсотия улици и площади, дори в туристически град като Варна, е чистотата. Съдете сами. Апартамента, който наехме, бе в стара сграда на малка пешеходна уличка в самото сърце на стария град. В партерните етажи на високите постройки от двете страни на улицата, на разстояние по-малко от 50-ина метра, имаше три нощни заведения. Посетителите – почти всичките млади хора, пристигаха към полунощ. И се вихреха, както му е ред, до ранни зори...
Като прелюдия към темата „Чистота“ са първите ни впечатления от първата ни нощ в Малага. Самолетът ни кацна късно вечерта – трансферът от летището, уреден от любезния ни домакин Фернандо срещу само 6€ на човек, ни „достави“ пред апартамента, настанихме се и, типично по български, решихме да полеем поредното „кокоше“ приключение. Супермаркетите вече бяха хлопнали кепенци, а на ъгъла, току под прозорците ни, сияеше искрящо-неонов надпис „Club Theatro”.
Периодично пред входа излизаха хора с цигара и бира в ръка. Аха, казахме си, явно представят камерни пиеси или скечове, а зрителите излизат на въздух през антрактите. Признавам, силата, която ни поведе към „театъра“ в необичайно топлата – за нас, мартенска нощ, беше бирата, а не испанското изкуство, от което нямаше да разберем и дума. Емоцията, която ни връхлетя, обаче беше нещо много по-вихрено от насладата на студена бира след дългото пътуване.
Шок. Вместо в храма на Мелпомена, попаднахме на травести шоу. На сцената извиваха тела дълокраки създания с огромни деколтета и тонове грим, а стените, като в Шекспиров театър, бяха окичени с портрети на литературни величия. Клубът беше пълен с млади хора, при това не само от джендър обществото, които искрено се забавляваха. Още по-изненадващо бе, че никой от тях не се изненада от присъствието ни (все пак аз гоня 60-те) и не ни фокусира изкъсо с поглед, издаващ мълчаливия въпрос: „Какво пък правят тук тези лелки?!?“ Дори актьорите-травестити бяха усмихнати и любезни, а шоуто им наистина и струваше – от театрално-музикална гледна точка.
Неслучайно отбелязвам този куриозен епизод от началото на приключението ни в Малага. Щедрата приветливост, придружена от искрени усмивки и спонтанно желание да помогнат – с информация, упътване, обслужване, ни съпътстваше от началото до края на нашата андалусийска фиеста. Може да звучи налудничаво, но в Малага щастието и добронамереността струят от всяка фибра на хората, които срещаш по улиците.
Колкото и да ми е тъжно да призная, единственото негативно „облъчване“ регистрирахме пред катедралата – от двама българи. Единият ругаеше живота и просеше пари, уж за да прибере в България, а другият псуваше като кръстоска между каруцар и хамалин всекиго, който попаднеше пред погледа му. Добре, че 99% от хората, към които бълваше агресията си, не знаеха български.
Всъщност започнах от чистотата, а докъде стигнах...
Факт е, че среднощната публика на „Club Theatro” и останалите два бара оставиха след себе си на улицата купища от фасове, бутилки и прочее нечистотии. На сутринта обаче паважът бе само влажен и аптекарски чист, като окъпан от пролетен дъжд. Оказа се, че всеки ден призори мини камиончета „изблизват“ боклуците от Малага, а след тях пак такива мини цистерни измиват до блясък всяка от улиците в историческия център на града. Не е за вярване, нали?
Особено когато от ранни зори (разбирай, към 8:30-9:00 часа сутринта, когато нормалните пътешественици отварят очи), та чак до разсъмване, гъмжилото от хора по улици, площади, ресторанти, кафенета и открити сцени е константна величина. Поразяващо е чувството, когато посред нощ се разхождаш из града. Не десетки, стотици заведения работят с пълна пара.
Част от магазините са гостоприемно отворени, въпреки че пазаруващите се броят на пръсти. Улични артисти демонстрират уменията си – който каквито ги има. Тълпите от хора са като в Слънчев бряг, само дето не са дрогирани и пияни, а просто обзети от еуфория. Парадоксално, но сред вавилонското стълпотворение от раси и нации, се открояваше испанският език. Вечер след вечер (поне докато ние бяхме там), туристи и местни се наслаждаваха рамо до рамо на среднощното безметежно безвремие.
Сутрин, колкото и рано да се стараехме да излизаме, пак заварвахме кафенетата пълни. И пак преливащи от усмихнати хора и испанска реч. Сигурен знак, че жителите на Малага знаят как да се наслаждават на живота и го правят, не само защото могат да си го позволят.
Вижте още:
Кокоши пътешествия: 1. Началото
Кокоши пътешествия: 3. Вкусът на Андалусия – много повече от boquerones
Кокоши пътешествия: 4. El Pimpi, Малага – кулинарната визитка на Бандерас
