Невяна Троянска
Само на 30 километра от Малага, след стръмния път в планината Сиера да Михас, има едно градче, което е сред задължителните спирки от маршрутите на туристите в Андалусия. „Магарешкото“ Михас.
Екскурзоводите горещо препоръчват да го посетите – заради автентичната му архитектура и красивите гледки, заради атмосферата на кафенетата, ресторантчетата и малките магазинчета, заради усмивките, с които ще ви обслужат навсякъде, заради необичайните таксита с мощност „една магарешка сила“, изобщо – защото си струва да видите Испания с едно по-различно лице.
През 2013 г., когато за първи път попаднах в Андалусия и Малага, не стигнахме до Михас. Може би защото имам едно наум към „туристическите“ съвети и горещо рекламираните продукти/дестинации за „пришълците“, или пък заради вродения ми инат, който редовно ме кара да „забивам копита“ като магаре на мост щом някой започне да ми обяснява какво ТРЯБВА да видя.
Както и да е, 6 години по-късно се потопих в очарованието на Михас с нашата „кокоша компания“. И разбрах, че рекламата не е била реклама, а инатът ми тогава ми е извъртял номер – да ми натрие носа, или пък, за да се върна отново...
Този път идеята да отидем в Михас дойде от Миглена - българка, която от години живее и работи в Малага. Не ни даде много време да мислим – натовари ни в колата, натисна газта по магистралата за Марбея и, още преди да се усетим, вече се провирахме по завоите между китни белокаменни вили с чисти и подредени дворове, потънали в зеленина и цветни растителни „фойерверки“.
„Цените на имотите тук са сред най-високите в Андалусия“, споменава мимоходом Миглена, докато ние си „заплюваме“ ту едно, ту друго имение, до което да прескачаме по време на отпуските си.
Фантазираме, сякаш сме открили златна жила в мазето или ненадейно в хола ни е бликнал нефтен фонтан. „Жилата“ явно трябва да е доста дебела, защото къщите в Михас се продават средно за около 1 милион евро, плюс-минус стотина двеста хиляди...
Нищо чудно, бумът на пътешествията през последните 50 години е превърнал градчето в основна дестинация за „жилищен туризъм“ в Коста дел Сол и Испания. Така населението му започва да расте - от малко над 7000 души в началото на 50-те години на ХХ век, около 15 000 през осемдесетте, 33 000 на прага на на 90-те и около 42 000 в началото на ХХI век, за да надхвърли към момента 80 000 жители. 30 000 от тях обаче са чужденци – предимно англичани, но и холандци, белгийци, финландци...
Освен тръпката да живеят в град, признат за културно-исторически обект още през 1969 г., те са привлечени не по-малко от мекия климат в региона. През зимата температурите тук падат най-много до 15 градуса (плюс 15!!!) - нещо абсурдно за държавите откъдето идват, но пък толкова примамливо. Примамливо и за нас, но, уви, недостижимо...
Така че, отлагаме бляновете за някой друг живот и се „потапяме“ в Михас.
Още щом слизаме от колата, ни грабват просторът, спокойствието, зеленината и белотата на къщите – като на гръцки остров, като в тунизийския Сиди бу Саид и, донякъде, като в старопланинско село. Донякъде. Освен цвета на къщите, най-„българското“ усещане в андалусийското градче навяват магаретата. Тук обаче те не са „оръдие на труда“ в труднодостъпен терен, а туристическа екзотика. Славата на магарешките таксита на Михас се носи далеч извън пределите на Испания.
60 дългоухи „таксиджии“ - всеки със собствен регистрационен номер, посрещат пришълците на пиацата на централния площад. Още един Марко – но от бронз, търпеливо преглъща набезите на туристите, които чакат на опашка, за да се покатерят на гърба му и да запечатат момента на снимка или селфи.
Човек се чуди защо в Михас магаретата са издигнати на пиедестал. Логично е да се предположи, че някога някакво магаре е спасило града от апокалиптично природно бедствие. Или пък въплъщава своеобразен култ към помощниците в селскостопанската работа, която с векове е била основен поминък на населението в планинския район. Да, ама не, както казваше българският журналист-легенда Петко Бочаров.
Колкото и да ви се струва странно (и комерсиално), почитта към магаретата има пряка връзка с туристическата индустрия. Точно те преди около половин век са „отворили очите“ на местните жители как да изкарват прехраната си без изнурителни усилия.
„Легендата“ е от началото на 60-те години на миналия век, когато туризмът започнал да набира сили в Коста дел Сол. Част от летовниците, които посещавали Михас и виждали работниците да се прибират от полето на магарета, ги молели да ги качат на дългоушковците – да се повозят и да се снимат за спомен.
Много скоро земеделците установили, че бакшишите, които получават от туристите, многократно надхвърлят размера на заплатите им...
Днес мераклиите да наемат магарешко такси не са толкова много – разходката с него струва 15€, а пешеходната обиколка на града ти дава възможност да спреш пред всяка забележителност, да усетиш с кожата си пръските от фонтаните, да се шмугнеш в някое от многобройните магазинчета за сувенири и да се насладиш на вкусна храна и студена бира в още по-многобройните заведения...
Полезен ориентир за туристите е картата със забележителностите на Михас, която всеки може да получи безплатно от туристическия офис – зад опашката на бронзовия Марко и срещу погледите на „паркираните“ в съседство дългоухи таксиджии. С цветни илюстрации и описание с по няколко думи картата показва най-интересните места, които си струва да се видят в градчето, и маршрутите, по които да стигнеш до тях.
Сред 18-те посочени обекта има църкви, музеи, галерии, крепостни стени и панорамни площадки. Най-известната и, може би, най-загадъчната църква е параклисът на Мадоната в скалата. Според легендите, по време на няколко столетия мюсюлманско господство в Испания, жителите на Михас укривали в стените на местния замък ценна икона на Богородица. Към края на ХVI век местните монаси издълбали в скалата светилище, където положили иконата, а впоследствие издигнали около светилището параклис.
Съвсем наблизо могат да се видят останките от древните крепостни стени и замъка. На една ръка разстояние се намират старата мелница и Музеят на миниатюрата - Carromato de Mijas. Той е създаден от фокусника-хипнотизатор Хуан Елегидо Милан, по-известен с артистичния си псевдоним Професор Макс. По време на турнетата си той събирал миниатюри от всички краища на света, които през 1972 г. подредил в живописно аранжиран стар вагон в Михас.
Площта на музея не е голяма, но в него могат да се видят миниатюрни шедьоври, като картини на върха на топлийска или зърно леща, балерина, издълбана в клечка за зъби, както и копие на „Тайната вечеря“ на Леонардо, направено от оризово зърно.
Снимка: Helsbels101 - Trip Advisor
Интересна е сбирката и на Етнографския музей, която илюстрира забравения вече бит на местните жители. В експозицията са събрани приспособления за производство не зехтин и брашно, плетени от тръстика шапки и обувки – от летни чехли до зимни „галоши“, селскостопански инструменти, които нито си виждал, нито можеш да предположиш за какво служат.
В туристическата брошура многобройните кафенета и кокетни ресторантчета, малките и по-големи магазини и магазинчета за сувенири и занаятчийски изделия не са отбелязани. А и няма защо. Те са навсякъде – около централния площад и Площада на конституцията, по тесните улички, на които белите къщи сякаш се събират над главата ти, по потънали в цветя балкони и веранди.
Не му мислете много – седнете там, накъдето ви заведат погледът и сърцето, поръчайте си каквото решите (или каквото сервитьорът ви препоръча, както направихме ние) и просто се наслаждавайте на гледките, на вкуса на храната и на Михас...
