Валя Кулишева
Няма да си говорим за общоизвестните факти около историята на гейшите - за тях можете да разберете достатъчно, ако гледате филма "Мемоарите на една гейша" или прочетете романа. Привлечена от мистерията и тайнствеността, предпочитам да ви разкрия онези тънкости от изкуството на професията "гейша", за които може би малко от вас знаят или не са чували и за които аз научих, запознавайки се отблизо с живота на гейшите. И така...
Провокирана съм от нашумялата холивудска продукция „Мемоарите на една гейша“ - азиатската история а’ла Пепеляшка - вълнуваща, увличаща и... напълно реална. Лентата е хипнозитираща с пресъздаването на най-силните моменти от книгата на Артър Голдън - отношенията между мъжете и жените. Нашумелият роман и най-вече филмът допринесоха за промяна в разбирането за истинската същност на гейшата и противостоят на мнението извън Япония, че гейшата е всъщност елитна куртизанка.
Авторът успява да “свали” кимоното на една прочута гейша и да разкрие нейната драматична история невероятно увлекателно и елегантно. Запознах се отблизо с всички детайли от бита на гейшите и ви уверявам, че и до днес всичко е така, както е пресъздадено в романа и лентата. Може би и заради това филмът получи статут на бестселър моментално.
Произходът на гейша-културата ни потапя далеч назад във времето... Пътят в тази професия е всичко друго, но не и лесен - изискват се много години на труд, обучение, отдаденост и отказване от идеята за семейство - още от ранно детство. Но да си гейша – там, в онези далечни времена е било престижно, защото гейша е било равносилно на икона на японското изкуство: тя е артистка, владееща до съвършенство изкуството на развлечението.
И днес е така: кастата на гейшите е най-високопоставената, но и тайнствена в съвременното японско общество. Думата "гейша" буквално означава "творческа личност". В начало тази роля се е изпълнявала единствено от мъже или младежи, които в ранна възраст били обучавани в правилата на етикета и традиционните японски изкуства – икебана, чаена церемония, свирене на триструнния инструмент шамисен, танцуване и изящен стил на събеседване.
По това време на мода са били и куртизанките - високоплатени и не по-малко високопоставени жрици на любовта. Били са в нещо подобно на злобна конкуренция. С течение на времето към мъжете гейша се присъединяват и жени гейша, като постепенно изместват услугите на куртизанките, откроявайки се от тях с невероятния комплекс умения, които владеели. Това се наложило, защото им било забранено да носят разкошни перуки и дрехи - за да не застрашат доходите на куртизанките.
Гейшата започва обучението си, докато е съвсем малка - на 6 години, 6 месеца и 6 седмици, в редки случаи и на 5 години. Тогава тя се нарича "майко", в превод - "танцуващо дете". Обучението на "майко" отнема поне 5 години, през което време тя учи традиционни японски изкуства и етикет. Бях в общежитията, където живеят и днес, така както в далечното минало. Тези общежития се наричат "окия", а собственичката - "майка". "Мамеха" е ментор и инструктор на младите гейши.
По време на детството си начинаещата гейша работи като домашна прислужница или помощница на вече опитна гейша и така получава обучението си. Животът ѝ е труден. Сутрин тя става в ранните часове и ляга късно нощем. Занятията се водят от опитни гейши, които преподават походка, красноречие, танци, музика, чайна церемония, грим и всички други тънкости на изкусителната женственост. Обучението е съпроводено и от “производствена практика”. Когато клиент поръча група гейши, те вземат със себе си и някоя "майко".
Нейната задача по време на увеселението е да долива чашите и да наблюдава майсторството на по-опитните си колежки. След такова трудно и дълго обучение един ден, ако мамеха-сан реши, че кандидатката вече е готова, идва мечтаният момент тя да бъде обявена за гейша. Но... преди това предстои тежък изпит - ако не успее да го издържи до три пъти в рамките на 6 месеца, тя губи правото да се яви отново и пропада. Ако го издържи още от първият път, е готова да бъде наречена професионалистка, тоест да стане истинска гейша – гейко!
Това се ознаменува със специален ритуал - еригае (буквално - смяна на бордюра). Работата е там, че под горното кимоно гейшите и майко носят долно. Това на ученичките е бяло с червени орнаменти, а на гейшите - чисто бяло. Именно подаващата се отдолу снежна тъкан показва, че девойката е завършила обучението си. Оттук нататък новоизлюпената професионалистка се втурва да "гради кариера". Ако е талантлива, цената на нейното присъствие ще започва от 50 хиляди йени (500 долара) на човек, като трябва да се уточни, че услугата най-често се поръчва от големи мъжки компании. Продължителността на ангажимента ѝ не се измерва с часове, а с горящи благовонни пръчици - "сенкодай". Обикновено, докато изгори първата, гейшата е успяла да попее, да потанцува, да разлее питиета и да се разговори с гостите.
Ако развеселените господа не искат да се лишат от компанията й, тя запалва втора пръчица, което автоматически означава удвояване на уговорения хонорар. Накрая пръчиците се събират и преброяват, като според бройката им се определя заплащането на гейшата. Гейшата (гейко) професионално забавлява гостите в чайни, където традиционно мъжете отпочиват. Тя е ликът и гаранцията за престижа. Задачата й е отговорна - да създаде атмосфера на спокойствие и уют, за да се отпуснат гостите и да се забавляват. Самата тя не пие и не яде нищо - в крайна сметка тя е там не за свое удоволствие.
Гейшата е учена да бъде ненатрапчива, но да е навсякъде, като леката мъгла, която пъпли в подножието на японските върхове. Нейното основно умение е познанието, че мъжът обича жената да властва над сетивата му с нежна сила, която е по-мощна от секса.
Докато мъжът се храни, гейшата стои на колене до него, сервира му сакето и деликатесите, като в същото време упражнява брилянтното си изкуство да разговаря. Тя го гледа в очите, готова да угоди на всяко негово желание и дори да го изпревари. Според японската философия гейшата се “грижи за мъжа като за градина, която разцъфтява”. Дали ще има секс с клиента зависи от нея самата, никой не я задължава да го прави. Обикновено клиентите й не го искат, защото за "занаята" има други жени. Гейко могат сами да избират кого да удостоят със своето благоволение. За да го получат, обожателите им трябва да се открояват преди всичко със стил и одухотвореност... С "майко" интимните отношения са абсолютно забранени!
Животът на гейшите и техните посетители е абсолютно дискретен. След 19 ч. оризовите щори на прозорците и вратите на заведенията бяха плътно спуснати, а улиците в квартала на гейшите Гион тънеха в мрак - само тук-таме се процеждаше слаба светлина от някой фенер.
Успелите гейко продават девствеността си "мидзуаге" скъпо и така изплащат дълга си към "майка" - собственичката на окията. Тя трябва да премине през мидзуаге – ритуал за загуба на девствеността от заможен престарял мъж със строги правила, който трае 7 дни. Да, при японците всичко е много сложно.
Финансово обезпечен мъж, който поема под опека своя гейша се нарича"данна". Той купува на гейшата ново кимоно, скъпи украшения и като цяло я осигурява напълно. Понякога между двамата има интимни отношения, понякога дори любов.
Да бъдеш гейша е истинско изтезание и затова бях сащисана от желанието на толкова много момиченца в наше време да стават "майко", "гейко" и "майка". И ако преди са били подтиквани от родителите си, то днес никой не ги принуждава. Разговарях с "майко", както и с девойки "гейко". Те ходят в нормално училище - виждах ги да се връщат към 15 ч. в окията си, след което започваше другият им живот - тайнствен и неразгадан. Да бъдеш гейша наистина е красива, трудна професия и... изчезваща. Дори и в Киото – традиционния „град на цветята“, гейшите днес са около 300.
А както казах, да бъдеш гейша си е направо изтезание. Цялото облекло на гейшата тежи около 2-3 кг. Перуката и аксесоарите по нея също са около 2 кг. Задължително условие е перуката да е от естествената ѝ коса. Дървените сандали на гейшата се наричат "окобо". Общо всичко по нея е около 7-8 кг. Зимното кимоно е до 10 кг – тежка, съвършена коприна. Коланът, на японски "оки", който придържа кимоната към тялото е 7 метра и е изключително свиващ талията и затрудняващ грациозната походка на гейшата, но тя е обучена да се движи с него. Освен това не е и никак лек – за поставянето му винаги е необходима помощ. Аз обличах кимона и се разхождах, но в горещините това облекло е непоносимо, да не говорим за изкачването по стълби. На всичко отгоре белите терлички без пръсти и джапанките ме разбиха! Аз въобще не можах да пристъпя с такива чорапки и джапанки!
„Окобо“ (дървеното сабо) никак не са леки и удобни за носене. Ценят се малките ходила, затова момиченцата "майко" са пристягали ходилата си, за да не порастват много. Чудих се и се маях, защо си го причиняват всичко това. Традиции! Имаше и такива, които си признаха,че не са си представяли колко е тежко: като дете, виждайки гейко са се зарибили, възхитени от красотата и изяществото, почитта и уважението към гейшата.
Японците имат голяма слабост към аления цвят, защото вярват, че той носи щастие и укрепва здравето на жената. Затова устните на гейшите се оцветяват в яркочервено или малиново. Отгоре можете да сложите блясък в цвят на “топъл карамел”, а контурният молив за устни трябва да съответства на цвета на червилото. Задължително очертаният контур е по-малък от реалния размер, наподобявайки съвършенството на вишневия цвят.
Избелваща пудра усложнява живота им с алергии, атрофии и други късни ефекти. Най-болезнено е правенето на прическата. Процесът изисква косата безмилостно да се обработва с горещо желязо, не със съвременна преса, за да се опъне идеално. Ето защо гейко спят с дървено трупче под врата - такамакура, което повдига главата, за да не повредят сложно конструираните си прически. Трупчето се изработва от японски чимшир.
Докато е още ученичка, около главата на гейшата се поръсва оризово брашно - за да се приучи да спи без да мърда. Косата се мие само веднъж седмично. Вратът отзад винаги се оставя в естествения цвят, без пудра, защото това се счита за най-еротичното място в женското тяло. Очите се гримират в черно и червено: “Очите са вратата към душата на човека и затова трябва да са най-красиви.“ Районите където живеят и работят гейшите се наричат "хинамачи", в превод - "град на цветовете": там наистина е красиво пъстро от присъствието на гейко.
Гейшата е душата на компанията, но и психолог. Тя е въплъщение на мъжките мечти. Японските мечти. Тя не е прозаична, както не е прозаична и цялата култура на Страната нa изгряващото слънце. Да достигнат изкуството, гейшите се учат цял живот. Главното е безкрайно да угаждат на мъжете, без да губят достойнството си. Гейшата трябва да бъде „нежна като цвете и гъвкава като върба“. Открита и загадъчна. Наивна и мъдра. Съблазнителна и недостъпна. Жива кукла. Мадона и развратница. Въплъщение на японските мъжки мечти.
В заключение още веднъж ще подчертая,че гейшите са най-потайната каста от японското общество. Те почти не излизат на улицата. В 18 ч. те са в ресторанта, където ще забавляват шефове на големи корпорации. Присъстват само избраници и страничен човек дори не може да надникне! Да попаднеш в компанията на гейша не е лесно, само пари не са достатъчни, а е задължително да имаш и високо социално положение. Работата на гейшите е напрегната, често работят без почивен ден. Те никога не си лягат преди три-четири сутринта.
В Страната на изгряващото слънце и досега има гейши мъже. Живи. Цели двама.
Единият се казва Ейтаро и работи в Мукодзима, един от токийските райони на гейши. Майка му също е била гейша и още като малък той е имал възможността да попие от аромата на „цветята“. Мъжете гейши носят женски кимона и се гримират по същия начин като жените. Целите им са същите – да забавляват. Все пак мъжете най-добре познават собствената си природа.
Да кажа няколко думи и за храма Фушими Инари Тайша, който е локация на много сцени от филма, за който стана дума в началото.
Фушими Инари Тайша е главното от светилищата, посветени на Инари - бога на ориза, лисицата и селското стопанство. Светилището е забележително с дългата много километри алея с порти - "тории". Лисиците са често срещан обект в японската религия и фолклор. В Древна Япония лисиците и хората са живеели в близост едни до други. Това другарство довело до легендите за тези същества. Китсуне е японската дума за лисица. Китсунетата придобиват тясна връзка с Инари - шинто ками (дух), за чиито посланици те били считани.
Японците почитат лисицата, за тях тя не е лукаво същество, а верен пазител, както виждаме и във храма - тя и кучето са в качеството на пазачи. Историите ги изобразяват като интелигентни същества, притежаващи магически способности, които растат с увеличаването на тяхната възраст и мъдрост. Една от най-важните им способности е, че могат да приемат човешка форма – в светилището Фушими Инари Тайша в Киото виждяхме много статуи на китсуне.
Снимки: Авторката и https://www.pinterest.com/
