Ако сте предприели пътуване от Варна за Плевен по шосето през Лозница и Попово, със сигурност сте минали през Светлен. Но дори да не сте обърнали внимание на името на селото, няма как да не сте извърнали глава към една чудна църква, излязла сякаш от някоя руска приказка – малка и спретната, потънала в зеленина, с устремени към небето златисти кубета... Истинска забележителност за този край, който не е популярна дестинация за пътешествия и туризъм.
Противно на очакванията, храмът „Свети цар Борис-Михаил – покръстител“ е нов – осветен е през 2005 г., а градежът му, изцяло финансиран с дарения, е отнел по-малко от година. Архитектурата и изографисването на църквата изцяло в руски стил обаче не са случайни. Божият дом е издигнат в памет на руските войници, загинали край селото по време на Руско-турската освободителна война.
През август 1877 г., когато на връх Шипка се водят най-ожесточените боеве, при Светлен са намерили смъртта си десетки руски войници и офицери. Битката край селото продължава без прекъсване три дни. Въпреки жертвите, воините от отряда на ген. Прохоров успяват да спрат 40-хилядната турска армия, с което оказват решаваща помощ за защитата на Шипка. А Аязларското сражение (наречено на старото име на Светлен – Аязлар) влиза в историята с името „Малката Шипка“.
На паметните за селото дни от освободителната война е посветен и разказ - „Аязларският бой“. Негов автор е руският писател Всеволод Гаршин. Горещ застъпник за националната кауза на България, още със старта на войната той зарязва студентството и заминава на фронта като доброволец. В битката при Светлен той е ранен в крака и върнат за лечение в Русия. На тръгване от селото, което почти изцяло било изпепелено, с мъка в гласа той възкликнал: „Тук би могъл да бъде устроен земният рай, а какво е сега...“
Днес край Руската църква в Светлен се издига паметник на Всеволод Гаршин. На него е наречено и местното читалище.
След Освобождението селото, което допреди войната било с чисто мюсюлманско население, възкръснало за нов живот. Въпреки че продължавало да носи турското си име Аязлар (чак до 1934 г.), в него започнали да прииждат заселници от Беломорска Тракия, които бързо наложили своя бит и традиции. И още нещо любопитно от по-новата история на селото – пришълците дотолкова мразели пиянството, че през 1927 г. свикали местен референдум и затворили всички кръчми.
