Валя Кулишева
Следващата дестинация на моите пътешествия е в Централна Ява – платото Диенг: вулкани и трудни изкачвания при близо петдесетградусова жега, срещи с местните хора и техния начин на живот, изкачване до цветните кратерни езера Мердад и Варна, индуските храмове Арджуна и Бима, запознанство с яванската кухня.
Пътят до платото и село Диенг се изкачва стръмно през терасирани зеленчукови градини, разположени стъпаловидно по вулканичните склонове. Наоколо се вие гъста мъгла, а когато достигаме платото, на височина 2100 м вече сме почти без въздух.
Поемаме първо към хиндуистките храмове извън селото. Считат се за най-старите на остров Ява, датирани от 8 век. За съжаление, от някога съществувалите стотици храмчета днес са останали едва няколко малки постройки, но и за тях плащаме входна такса.
Малко по-надолу по пътя храмът Бима (Candi Bhima) стърчи самотно сред боровете, запазен изцяло, напомнящ за далечното хиндуистко минало на острова. Преди 500 години хиндуисткото население точно от тук се преселва за Бали и Ломбок, оставяйки само масивните храмове зад себе си, които все още се крепят, въпреки нашествието на мюсюлманите.
Поне десетина кратера с бълбукаща вода, кал и сяра може да се видят около местните малки селца. Тръгваме по пътечка през нивите към кратерното езеро Мердада. Пейзажът продължава да е нереално красив, обгърнат в мъгли. Терасите ни карат да се чувстваме като в Перу. Никой не стъпва по тези отдалечени места и туристически поток тук няма. Тук-таме срещаме местни младежи и девойки и се снимаме заедно. Азиатците, в това число и жените, са готови на всичко за едно селфи. С дълги фусти как се е качваха по скали, за да се кукнат за снимка, не знам!
Посещаваме и най-известната забележителност – смарагдово зеленото езеро Варна (Telaga Warna) - езерото с името на моя роден град. Посреща ни изумителна гледка. Сярното кратерно езеро искри с невероятен фосфорно зелен цвят, какъвто никога не сме виждали. Телага Варна е огромно шарено езеро, което сменя цвета си в зависимост от светлината и сярата. Почти до него има няколко пещери, а наблизо е и най-високото село в Ява (2300 метра).
Ако това не ви стига, има на разположение още десетина върха за качване, безкрайни терасирани хълмове, няколко водопада и две приказни езера. Наблизо също са разхвърляни многобройни села, селяни с шарени носии ни говорят на явански език. Прехранват се изключително от картофените насаждения, а интересното е, че местните не обичат да готвят и да ядат картофи. Вместо това ги продават за индонезийските градове, Малайзия и Сингапур и с печалбата те купуват, както вече се досещате, предимно ориз, който не расте на Диенг, но пък е основна храна тук.
Тръгваме да обикаляме езерото по мистична пътечка между красиви дървета. Цари абсолютна тишина. Достигаме до оголен хълм, жълто-зелен, с димящи дупки. Смърди зловонно на сяра. Езерото така мени цвета си, че е трудно да повярваш, че наблюдаваш едно и също езеро! Продължаваме леко забързано.
Започва да се смрачава, а езерото продължава всяка минута да променя цветовете си. Изкачваме се на хълма от другата страна на езерото. Тукашните са го превърнали в туристическа атракция с пунктове за наблюдение и, естествено, гишета за продажба на всякакви билетчета. Мястото е разкрасено с цветя, не липсват лехички с поклащащи се зеленчуци. Гледката от върха към трицветното езеро е изумително красива.
На платото Диенг има много градини със зеленчуци, чай, кафе и плодове, разположени на невероятни наклони. Земята тук е много плодородна, дава реколта 4 пъти годишно! Ето защо прави впечатление, че няма никакво свободно място, яванците са заели с плантанции всяко парче земя на платото Диенг. Тук, както в никоя друга страна, се набива на очи липсата на незасадена и необработваема площ. По планинските части на най-заселения индонезийски остров се виждат хълмове, терасирани до върховете и тъй като оризът е равнинно растение, баирите са засадени предимно с картофи, домати, зеле, чушки и патладжани или кафе, карамфил и чай.
Често като пример за робски, къртов труд се дават египетските пирамиди, китайската стена или перуанския Мачу Пикчу, но терасите в Ява за мен си остават по-грандиозен и колосален строеж, вдиган от десетки генерации, метър след метър, с нехимерната, нерелигиозна и прекалено земна цел за прехрана на хората. Достатъчно е за един час, по стръмна пътека, да се качите на някой безименен връх и докато наблюдавате пейзажа и терасите между облаците, под вас задължително селяни ще пръскат или събират реколтата от нивите си, а други ще садят и чоплят с мотиките. Трети ще трупат камъни настрани, ще поправят лехи, ще прокарват водни канали или ще постилат продупчени найлони върху насажденията (като средство за борба с бурените).
Селският труд е тежък и неблагодарен по цялата земя и ако по индонезийските градове често се виждат мързелуващи и бъбрещи граждани, никъде няма да видите бездействащ индонезийски селянин – и тук девизът е „Работи или умри“. Какви са изгледите за в бъдеще? Една механизация на селското стопанство изглежда безсмислена на Ява, където всичко така или иначе е засадено докрай и почти няма свободна площ.
Трудно би било да се механизира събирането на реколтата от тераси, а климатът и земята и без механизация или много тор са благоприятни и дават добра реколта няколко пъти в годината. Една механизация би могла единствено да намали броя на селяните, което ще създаде нови тълпи от безработни, още орди от музиканти, крадци и просяци, отнемайки най-ценното им – възможността за труд. Единственият (само теоретичен) вариант за прогрес би била масирана държавна програма с огромни капитали, придружени с гигантско преселване (или преквалификация) на селяните към неразработените острови като Суматра, Борнео, Сулавези и Ирианджая. Но да не забравяме, че тук е Индонезия и държавата е оставена на саморазвитие, по законите на мравуняка и законите божии...
На няколко места на Диенг може да се видят и геотермични електростанции. Близо до кратерите, където се вдигат бели пушеци, в земята са пробити недълбоки сонди. В самото село Диенг няма какво да се прави, освен да се разглеждат джамиите. Истинските контакти и знания са при обхождане на платото. Фермерите ни говориха на бахаса индонезийски, винаги се усмихваха (индонезийските усмивки, за разлика от тайландските и филипинските, са искрени), махаха ни, питаха "Горе на планината ли се качваш?", аз посочвах с палец нагоре към планината Прау, а те ми пожелаваха нещо хубаво.
Зяпам с интерес всички вкусотии по дърветата и градините, а местните търпеливо и любезно ми обясняват кое какво е. Поне ще си отядем на плодове, пълно е със сергии, отрупани с какво ли не. Мианмар, Тайланд и Малайзия, макар и да са тропични страни, предпочитат по-доходоносни култури, в резултат на което плодовете не изобилстват навсякъде и не са евтини. Но, ето че в Индонезия това не е така. Разговорите са адски интересни, не спираме да си бъбрим за какво ли не. Местен споделя, че западняците са хубави хора и единственото, което не им харесва, е, че не са скромни и не вярват в Бог.
Главният специалитет на района е плодът карика, който тук расте повсеместно и го виждаме навсякъде. Местните го консервират и продават в малки опаковки. Наблюдавах процеса, който е напълно ръчен. Типичен индонезийски плод е сирсак, който виждаме и тук. Местните ми обясняват, че го наричат "сметанов плод".
Сирсакът е зелен, пъпчив плод с десетки сочни скилидки във вътрешността, които са с вкус на сладко мляко и имат по една костилка. Марангът е друг интересен плод, бодлив отвън. Дуку е малък жълт плод с големината на орех или дребен картоф; еластичната жълта обвивка може да се бели без нож, а под нея има 3-7 полупрозрачни скилидки с вкус на грозде и ананас. Друга тропическа знаменитост е маракуята – плод, подобен на маркисата, с твърда лилаво-зелена кора, под която има десетки (подобни на гроздови) семки, обвити със сочно и леко кисело месо. Плодът лангест много прилича на дуку, но той е по-овален, като яйце, а дуку е кръгъл и по-голям.
Най-комична е комуникацията в т.нар. варунг (waroeng) - малки капанчета за хапване и кафенета. Те са семеен бизнес, изработени са от дървен, бамбуков или сламен материал. Някои семейни варунги са прикрепени към домовете на собствениците. Само посочвах към дадена храна и чаках да ми кажат какво е: с ръце, със знаци, рисунки успявах да разбера що за храна е всяко странно нещо.
Тук, за разлика от Малайзия, английският е тера инкогнита за по-големия процент хора и се наложи спешно изучаването на индонезийски, който е почти идентичен с малайзийския, пише се също на латиница и, за щастие, вече поназнайвам доста основни думи. Учудващо бързо започнах да боравя с важни думи и фрази.
Колите са малко, хиляди хора бръмчат насам-натам с моторчета. Селата рядко виждат туристи (малцина са гламави като мен и вместо да се изтягат на Бали, да бродят из провинциите на Индонезийския архипелаг) и предизвикваме бурни, приятелски реакции в повечето хора. Току някой се провиква “Hello, madam/mister“, „Welcome to Dieng“.
Сядаме да хапнем в очукано варунгче. Посетителите и домакините изпадат в екстаз, смеят се и ръкомахат. Тези закусвални обаче са само за смели и имунно корави посетители. Чиниите се мият на тротоара с кофи с вода, без сапун, само с леко и не твърде обилно изплакване. Научих какво е Bongko mento - загънати в омлет пилешки гърди, гъби и нудъли с кокосово мляко. Perkedel са фрикадели от картофи, месо и царевица. Видех ли пластмасово шише, знаех, че това е Balado - чили сос с лимонова трева, шалот, листа от лайм и сос от скариди.
Много интересен продукт е "темпе" (Tempeh) - ферментирали соеви зърна, изключително богати на витамини, протеини и фибри. Soto Ayam е богата супа с пилешко, миди, оризова юфка, сушена риба, картофено кюфте, варено яйце и още нещо. Siomay са типични индонезийски кнедли с картофи, риба, тофу, рак и зеле, които се консумират с варено яйце.
Много популярно е готвенето в бананови или палмови листа. Използват ги и вместо опаковка, за да загъват храната при продажба - екологично и щадящо планетата. Шаран, сом, риба тон, калмари, аншоа, скариди, пилешко, козе, говеждо са популярни продукти в яванската кухня. Докато, вървим една дузина хора ни заговарят, всички са доброжелателни и усмихнати.
Снимки: Авторката
