Невяна Троянска
Няма българин, който да не е чувал името Фамагуста – ако е посещавал училище и поне малко е внимавал в часовете по литература. Мнозина може да не са наясно къде точно се намира този град, но със сигурност знаят, че звездите, които светят над него в нощното небе, са едри и впечатляващи – като в стихотворението на Вапцаров.
Да видя Фамагуста си мечтаех още от 2011 г., когато със свекърва ми – Баба Мичка от врачанското село Селановци, за първи път тръгнахме към Кипър за „пенсионерска“ почивка. (Тогава програмите „Златна възраст“ наистина бяха на половин цена, а не като днес – само рекламен трик за привличане на повече клиенти. Но това е съвсем друга история...) Почивахме в Пафос. И въпреки че мечтаният град се намираше чак на другия край на острова, бях твърдо решена да отидем до Фамагуста. Оказа се обаче, че дотам няма екскурзии, защото в близост до Газимагуса, както наричат райското кътче в непризнатата Севернокипърска турска република, няма граничен пункт с Република Кипър.
8 години по-късно сбъднах мечтата си, когато нашата „кокоша компания“ за пореден път си бе организирала есенно бягство до Острова на Афродита за още лято.
Пак почивахме в Ларнака. Бяхме обиколили всички забележителности наоколо – и в пика на жегата през деня, и в прохладата под вечерните светлини на града. Бяхме „се разписали“ в любимите си кръчми, под чадърите на плажа и сред вълните на неприлично топлото септемврийско море. Искахме нещо ново.
Отказахме се да наемаме кола – шофирането в условията на „обратно“ движение на острова със сигурност щеше да е твърде екстремна авантюра. И тогава се зачетохме в списъка с екскурзиите, който нашият домакин Василис ни беше изпратил още докато си бяхме във Варна. Фамагуста беше там и просто нямаше как този път с нея да се разминем, още повече че екскурзията, заедно с беседите на гида и входните такси за музеите, струваше само 30-ина евро.
Признавам, преди да видя Фамагуста, не бях чела нищичко за многовековната му история и не подозирах какви исторически и архитектурни съкровища ще срещнем на всяка крачка. Това, което от години ме привличаше, бе печалната история за най-райското кътче в Кипър, превърнато за 45 години в град-призрак. Но за Вароша – един от най-модерните европейски курорти през 60-те години на ХХ век, който днес е безлюден, обрамчен с бодлива тел и оставен на волята на природните стихии, ще разкажа малко по-късно. Защото там се преплитат история и политически интереси, а „забележителностите“ са руини в стил dark tourism и повечето от тях може да се видят само с бинокъл...
Извън бодливата тел на Вароша е днешна Фамагуста. Малка (по население градът е нещо средно между Дупница и Монтана) и ориенталско-туристическа. Когато се движиш по улиците, на моменти те връхлита натрапчивото усещане, че си на нашенски пазар.
На метри от крепостните стени, защитавали града от нашествениците, когато е бил владение на Венецианската република, и стоките пред магазините, и търговците са като копие на бг Капалъ Чарши. Ако обаче човек успее да се абстрахира от първосигналните асоциации, ще види древното величие на истинската Фамагуста. В нея се пресичат епохи и култури, религии и империи, древни руини и космополитна търговия от векове преди Христа.
Макар че е построен в епохата на Птоломеите през III век пр.н.е., навсякъде в града се усеща духът на Венеция. Дебели крепостни стени опасват Стария град, а край Морската порта – главния вход към укрепената Фамагуста преди векове, „караули“ каменната статуя на лъва на Сан Марко. Гербът на Венецианската република е навсякъде, дори над входа на т.нар. Кула на Отело в Цитаделата. Смята се, Шекспир никога не е стъпвал във Фамагуста, но е използвал за прототип на едноименната си трагедия историята на местния лейтенант и роднина на венецианския дож Христофоро Моро. Очаквано, в градинката пред цитаделата е паметникът на Шекспир.
По улицата към Стария град се редуват магазинчета, заведения и офиси. Жегата – въпреки че е краят на септември, е пришпорила и туристите, и търговците да търсят сянка. Пуст е и площадът пред един от символите на Фамагуста – готическата катедрала „Св. Николай“.
Построена в началото на ХIV век като копие на прочутата катедрала във френския град Рейм, през 1571 г. тя е превърната в джамия, наречена на турския пълководец, превзел града - „Лала Мустафа Паша“. В единия край на величествената осанка стърчи минаре. Въпреки острия му връх, не мога да се отърся от усещането, че ми напомня на килнат фес...
В Стария град на Фамагуста руините са на всяка крачка. Притиснати от кафенета, дюнерджийници и магазини, опитващи се да превземат и без това тесните улички. Древните останки изглеждат еклектично разхвърляни, самотни и – изненадващо чисти. Където и да седнеш – за кафе, бира (задължително Efes Pilsen) или обяд, те са пред очите ти.
В сравнение с Ларнака цените – и в заведенията и в магазините, са двойно по-високи. Освен с турски лири, можеш да платиш сметката в евро или долари. Курсът, естествено, е „курортен“, независимо от вида на валутата...
Усещането да се отпуснеш, да се насладиш на вкусната храна, студеното питие и да „опразниш главата си“, докато погледът ти се рее в представата за отдавна отминали епохи, обаче си струва отвсякъде.
Следва:
